НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК
Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст,
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.
|
Кон го стъпка веднъж на хармана.
Цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден: - Ще се мре.
|
Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.
|
Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно -
животът ми беше такъв!
|
Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.
|
И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.
|
А сърдит ако бе, за поука -
на юмруци не бе скъп -
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.
|
И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен, от сърце…
|
Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.
|
Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде на далек.
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!
|
