Едвин Сугарев
Току-що отминалите парламентарни избори съвпаднаха с една знаменателна годишнина – 25 години от падането на Берлинската стена – и респективно от 10-ти ноември 1989 г. И показаха, че през тези 25 години българинът не е научил нищо.
Нищо, да. Колкото и непатриотично да ви се струва това изказване. Това е голата и разтърсваща истина: 25 години тъпкане на място.
Не се е научил например да гласува. Не е разбрал, че гласуването е поемане на отговорност за общото бъдеще – и че който го загърби, деградира от гражданин в поданик – и няма никакво морално право да се оплаква от съдбата си, колкото и неблагополучна да е тя.
Не е разбрал, че ако не харесва държавата си, значи не харесва и себе си, защото той прави държавата – и защото при демокрациите, за разлика от диктатурите, държавата – това сме ние. Но ние – гражданите, а не масата на безгласните, овчедушни поданици.
Не е прозрял, че ако политиците са маскари, то виновен за техните мискинлъци е отново той – защото е допуснал да бъдат такива. И че прословутата формула “и едните, и другите са маскари” е просто щипката, с която го водят за носа от началото на прехода.
Не е научил, че общественият договор означава делегиране на негови права на едно назначено чрез неговия вот представителство, а не нещо като надлъгване за това кой ще обещае да насипе повече чорба в неговата копаня.
Не е усетил, че когато държавата се срутва, това просто неизбежно ще доведе до собственото му затрупване под отломките – и няма версия, при която злото да навести единствено съседите, а той да мине между капките.
Няма памет и усет да различи реалните политически субекти от клоуните и клонингите, създадени за еднократна и временна употреба. Поради което най-спокойно продължава да си гласува за малоумници като Сидеров и Бареков – което поставя под съмнение и неговата вменяемост и здрав разум.
Страда от перманентна амнезия или политически махмурлук – поради което повтаря систематично миналите и дори ланшните си политически грешки. Беше му нужен буквално четвърт век, за да разбере, че БСП е не е партия на трудещите се, а на олигархията, и че националните катастрофи са патент именно на тази партия. Но и през ум не му мина, че след като отново сме в батака на предбанкрутните състояния, трябва да се излъчи стабилно мнозинство, което да ни извлече от този батак – иначе България рискува да остане в блатото като някой бирник, зарязан от националния герой Андрешко.
Не може да различи възможните политики от безбожните предизборни лъжи на политиците – и продължава да бърка реалното с нереалното. Вярва например в обещанието за един милион работни места – и дори не си прави труд да провери колко са безработните, за да установи с покруса, че те са в пъти по-малко. Иска някой да направи минималната заплата хиляда евро, или да държи цената на тока ниска – и изобщо не си представя, че ако това се случи, съвсем скоро ще прекара някоя зима на светлината на газена лампа.
Няма усет за добро и зло. Смята, че доброто е за него си, а злото – за другите. И изобщо не е способен да види, че със своето морално безразличие и своята апатия обслужва съвсем откровени антибългарски каузи – и че отказът му да бъде гражданин е в услуга на политически мародери и национални предатели. И например не е способен да разбере, че повечето малки партийки, вкарани благодарение на неговата апатия в българския парламент, са съвсем откровени креатури на Путинова Русия.
Не знае – при това изобщо не знае, че светът днес е много по-различен от светът вчера. Че студената война е подновена и че над световния мир е надвиснала заплаха – която засяга целия цивилизован свят. И че в този свят няма нещо, което е далеч от нас и не ни засяга – засяга ни всичко, и всякакво зло може да се стовари върху главите ни.
Писна ми да слушам за политическата криза в България – за нейните причини и причинители. Истината е, че сега – на тези именно избори, имахме шанс да се измъкнем от тинята и да скъсаме с четвъртвековния посткомунизъм, в който пропиляхме живота си. Имахме – защото маските паднаха и българските комунисти претърпяха такова оглушително поражение, каквото не им се е случвало през цялата история на злополучния преход. Имахме – защото най-сетне всички прогледнаха за отвратителната корпоративна мутра на ДПС. Трябваше ни само устойчивост и стабилност – и щяхме да ги имаме, ако вместо 48 бяха гласували 58 процента от българите.
Сега ги нямаме. Имаме парламент в насипно състояние, в който поне три от партиите се отчитат пред посланик Авдеев, а не пред българските избиратели. И парламент, в който не един и двама политически лидери са за Четвърти километър, а не за сградата с надпис “Съединението прави силата”. Имаме политическа мърлявщина от най-долна проба, която на никакво съединение не е способна – и чиито следовници гледат само те да прокопсат и оцелеят, а България, ако ще, да пропада вдън земя.
Като стана дума за това – ето ви поредния и най-красноречив пример: при сегашното състояние на нещата, при този разпарчетосан “пъстър парламент”, единствената спасителна възможност би била една минималистичена, но все пак реално достижима коалиция от ГЕРБ, Реформаторския блок и Патриотичния фронт. Вместо тази възможност да бъде обсъдена и договорена веднага след злополучните избори, Реформаторския блок реши да се упражнява в политически рекет и да диктува непомерни спрямо политическата му тежест условия.
Вероятният резултат е следният: правителство на малцинството, което няма да има потенциала да проведе насъщните за страната ни реформи, липса на стабилност и продължаване на спиралата от нови избори и правителства с вързани ръце. И всичко това се случва при условие, че и ГЕРБ, и РБ принадлежат към едно политическо семейство – това на водещата в цяла Европа ЕНП! И при условие, че благодарение на мъдрото управление на кабинета Орешарски, страната ни е в реален колапс: на ръба на банкова криза заради знаменитата КТБ, банката на олигархичния кръг, който дърпаше конците на същото това правителство, с практически фалирала енергетика, с нарастване от девет милиарда на външния дълг в рамките само на една година, със забатачено здравеопазване, висока базработица, милиардни дупки в бюджета и най-вече – с руинирано доверие от стана на общностите, към които уж принадлежим.
Казаното дотук ме принуждава да споделя едно усещане, което ме мъчи отдавна – но което до този миг съм се пазил да изричам публично: тази страна е безнадеждна. Тя е загубила своите морални устои и своето чувство за реалност – и вече от четвърт век се спуска по урвата на безумието, която няма друго дъно освен небитието.
Всичко това е твърде мрачно и обричащо, за да бъде прието изобщо – поне от страна на мислещите българи. И ако спиралата на българските идиотики се завърти, много от тях ще гласуват с краката си – и ще потърсят по-нормална територия за обитаване. България вече реално се е превърнала в “болния човек на Европа”, предстои й да се превърне и в нейно гето.
