Само Борисов ще ни спаси от Русия, Радан Кънев не може нищо да направи с неговите няколко депутати

Петко Бочаров   

   ПИК
http://pik.bg/
Новини от ПИК Информационна Агенция 
Автор: Лъчезар Лисицов

Петко Бочаров е на 95 години, един от най-възрастните журналисти в света. Ветеранът продължава да следи отблизо политическата обстановка. Гласувал е на последните избори и има какво да посъветва българските партийни лидери. Ето какво каза Бочаров пред ПИК.

-  Г-н Бочаров, избирателната активност на тези избори беше много ниска, Вие гласувахте ли?

-   Аз, както винаги гласувах, но не би могло да се очаква и друга активност при положението, до което стигна България. Някои дрънкала говорят за избори до дупка, но това е такава глупост! Защото, ако сега активността е такава, при нови избори ще бъде още по-ниска.

-   Резултатите изненадаха ли Ви?

-   Не, право да ви кажа, защото няма нищо ново на този свят, всичко се повтаря. Това, което сполетя старата десница, сега се стоварва и върху т. нар. левица. Когато една политическа сила отива на избори разединена и омаломощена от дрязги, тя е осъдена да претърпи крах. Аз обаче съм доволен от това, което се получи, просто защото БСП – т. нар. лява партия, плаче не за ремонт, а да бъде погребана, а на нейно място да се роди друга формация, която да е истинска лява партия.

-   Има ли наченки за нова левица обаче? Първанов - едва ли? Татяна Дончева може би?

-   Ами, в тази партия има умни и образовани хора, които разбират за какво става дума. БСП има ужасяващо минало, припомнете си през какви неща е минала тя и какво е причинила на българския народ. Време е вече да си отиде. На нейно място да дойде една истинска европейска, разумна и образована левица. Крайно време е. Има хора, които могат да го направят. Мисля, че Мишо Миков може да го направи.

-   Миков може да направи модерна левица?!

-   Да, така мисля.

-   Много се учудвам.

-   А кой друг? Той има позиция да го направи, може да сложи началото, а кой ще го завърши е вече друг въпрос. Кой друг да сложи началото?

-   Примерно Кадиев, Татяна Дончева – те изглеждат по-очупени. Миков е номенклатурчик.

-   Номенклатурчик е, но е момче, което излиза отдолу, и може да разсъждава. Не е човек „с капаци”.

-   Той и Станишев уж беше много модерен, но се заигра с...

-   Станишев нямаше как да го направи, защото той от десетилетия се хранеше от това, което партията прави.

-   То в БСП общо взето всичките са такива.

-   Така е, но все пак могат да се намерят свежи хора, защото от друга страна не е полезно за България да няма свястна опозиция в парламента.

-   Кой трябва да е премиер – Борисов или друг висш политик от ГЕРБ?

-   Няма, няма друг! В случая демокрацията изисква лидерът на спечелилата изборите партия да бъде начело на изпълнителната власт! Точка, край! Това е положението!

-   Няма ли прецеденти – друг да е станал премиер?

-   Не ме интересуват прецеденти. Трябва да се спазят правилата на играта, а те са такива. Сега се появяват някакви неидентифицирани обекти, като онова дрънкало, което говори за неутралитет на България.

-   Волен ли имате предвид?

-   Естествено! Какъв неутралитет, след като България е поела ангажимент в едно определено направление? Сега да излезем от ЕС и НАТО?! И на какво ще се превърнем? Държавата ще бъде разкъсвана в следващите пет години.

-   Кои партии трябва да подкрепят правителството на ГЕРБ?

-   Нещата са такива, че трябва да се забравят всякакви идиотщини от рода на дясно-ляво, червено-синьо, център-дясно или център-ляво и т.н. Тук става въпрос за чист прагматизъм. Ние сега сме на едни везни, които ще наклонят страната или на едната страна, или на другата. България ще изчезне от географската карта, ако продължаваме да се ръководим от изживяни идеологии. Има десетина основни проблема, които трябва да се решат. Никоя държава не може да разчита на просперитет, ако е доминирана от друга външна държава. А България е тотално доминирана и сме зависими от друга сила. Човек не трябва да е русофил или русофоб, за да разбере, че България е в дередже на тотална зависимост от Русия и при тази ситуация никога няма да дойдат истински инвестиции.

-   Борисов обаче има доста толерантно отношение към Путин. Това не Ви ли смущава?

-   Не мога да кажа какво му е отношението. Но България сега се нуждае от патриоти, а не от идеологии. Какво значи тази пълна зависимост от Русия? Ние всичко получаваме от едно място.

-   Кои обаче трябва да подкрепят правителството при толкова сложен и разкъсан парламент?

-   Пак казвам – нужен е прагматизъм и да видим как да се събере мнозинство от 121 депутати. Мен ме интересува аритметиката.

-   Какво мислите за Патриотичния фронт?

-   Валери Симеонов ми харесва.

-   А Бареков?

-   Ми какво да ви кажа – като се подсмихвам, това само трябва да ви говори... Ама във всеки случай момчето знае да говори.

-   И настоявате да подкрепи Борисов?

-   Е, това зависи от него. Ако има акъл, ще го направи. Иначе какво ще прави с неговите седем депутат – голям праз!

-   А Волен да подкрепи ли Борисов?

-   А, той е още по-назад и от Бареков. Под шапката му изобщо не му е ясно какви глупости говори.

-   Първанов да подкрепи ли правителството?

-   Ми то си е негова работа – той няма решаваща роля.

-   А Реформаторският блок какво да прави?

-   Той е интересен елемент. Там нещата са сложени... да не кажа - на махленска основа.

-   Защо?

-   Ами защо, един Костов как го виждате? На какво е способен човекът, който разби магията СДС.

-   Обаче беше добър управленец, сега липсват такива хора.

-   Хич не ме интересува дали е бил способен, или не, щом унищожи СДС. И сега се опитва да го изправи на крака, но той пак го срива, защото един истински патриот би подкрепил единствената партия, която е в състояние да сложи началото на отлепването на България от тази тотална зависимост, в която живеем повече от век.

-   ГЕРБ обаче управляваха доста време и като че ли не можаха да направят нищо в това отношение.

-   Хората се учат, но самият факт, че сега гласоподавателят им дава такова доверие, трябва да се вземе под внимание. Аз с моя дългогодишен опит мога да дам кредит на доверие на единствената партия, която го заслужава и това е ГЕРБ. И съм много доволен, че гласоподавателят постъпи по начин, по който и аз бих постъпил.

-   Какво мислите за Радан Кънев?

-   На него не му е ясно какво прави. Той какво си въобразява? Че с неговите келяви няколко депутати какво може да направи? Ако може да ни отлепи от зависимостта, ще му кажа – браво, момче, давай напред! Но той нищо не може да направи.

-   Ако подкрепи Борисов обаче, партията му ще се срине.

-   Ако се срине, значи толкова и заслужава тази партия.

-   Те се опитват да се утвърдят.

-   Това само ще загроби България още повече. Разбирате ли, че България е пред своето изчезване.

-   И Бойко Борисов може да предотврати това?

-   Той е единственият. Няма друг. Има реалности, срещу които и да риташ, положението не се променя. Малките политически сили нищо не могат да направят. Ако утре Путин каже „баста” и ни спре газта, какво ще правим? На арменският поп ли ще се оплачем. Не можело да се правят проучвания за шистов газ, защо да не може? Не става въпрос за фракинг.

-   Между другото по времето на Борисов бяха спрени проучванията за шистов газ.

-   Аз не мога да говоря за всякакви подробности, но знам, че в България няма газ. А то всъщност има, както има и петрол в Черно море, но трябва да се експлоатират находищата. Истинските инвеститори избягаха от България и забягнаха в Румъния. Тук са необходими непопулярни мерки.

ИЗВИНЕТЕ МЕ, НО СЕ СЪМНЯВАМ!

Александър Йорданов

През 1990 г. се проведоха избори за Седмото Велико народно събрание. Както ги наричахме: първите демократични избори след 45 години тоталитарен комунистически режим. Младите не знаят, но по-възрастните помнят цялата драма около и след изборите. Тогава, на 11 юни 1990 г. в нощта след тях написах във вестник "Век 21" : "Изборите, нито честни, нито свободни". И оттогава до днес съм убеден, че те бяха фалшифицирани в полза на бившата комунистическа партия. Животът ме научи да поставям под съмнение почти всичко, което "произвежда" държавната администрация. Да се опитвам сам да стигна до една или друга истина. И затова се извинявам, но макар и резултатите от изборите на 5 октомври да са вече факт, аз се съмнявам. Съмнявам се в резултатите на партиите, които са около 4%- процента. Съмнявам се в реалността на резултатите за ДПС. Имам усещането, че влизаме в сценария "Колкото повече, толкова по-малко" - повече партии в парламента, по-малко възможност за реална промяна. Защото практически се създава един трудно работещ или взаимно блокиращ се парламент. Затова и недоумявам защо Реформаторския блок не подава ръка на ГЕРБ в името на доброто на България и реалните промени, които очакваме. Сигурно греша, сигурно не трябва да се съмнявам. Сигурно съм станал прекалено подозрителен. Но усещам някаква нечестност, подлост, скрит замисъл, да се разпространява като поредна метастаза в българската политика и да блокира държавата ни и то в период, когато тя е изправена и пред огромни вътрешни, а и външни проблеми. Дано да греша и всичко да е от годините. Дано!

Евгений Михайлов в студиото на Свободна зона- ТВ+ За резултати от изборите и... възможно ли е да се постигне конституционно мнозинство. Правителство на малцинството или избори? Кой пречи на обединението в дясно?

Нищо не сме научили – и нищо не сме разбрали.

Едвин Сугарев

 Току-що отминалите парламентарни избори съвпаднаха с една знаменателна годишнина – 25 години от падането на Берлинската стена – и респективно от 10-ти ноември 1989 г. И показаха, че през тези 25 години българинът не е научил нищо.

Нищо, да. Колкото и непатриотично да ви се струва това изказване. Това е голата и разтърсваща истина: 25 години тъпкане на място.

Не се е научил например да гласува. Не е разбрал, че гласуването е поемане на отговорност за общото бъдеще – и че който го загърби, деградира от гражданин в поданик – и няма никакво морално право да се оплаква от съдбата си, колкото и неблагополучна да е тя.

Не е разбрал, че ако не харесва държавата си, значи не харесва и себе си, защото той прави държавата – и защото при демокрациите, за разлика от диктатурите, държавата – това сме ние. Но ние – гражданите, а не масата на безгласните, овчедушни поданици.

Не е прозрял, че ако политиците са маскари, то виновен за техните мискинлъци е отново той – защото е допуснал да бъдат такива. И че прословутата формула “и едните, и другите са маскари” е просто щипката, с която го водят за носа от началото на прехода.

Не е научил, че общественият договор означава делегиране на негови права на едно назначено чрез неговия вот представителство, а не нещо като надлъгване за това кой ще обещае да насипе повече чорба в неговата копаня.

Не е усетил, че когато държавата се срутва, това просто неизбежно ще доведе до собственото му затрупване под отломките – и няма версия, при която злото да навести единствено съседите, а той да мине между капките.

Няма памет и усет да различи реалните политически субекти от клоуните и клонингите, създадени за еднократна и временна употреба. Поради което най-спокойно продължава да си гласува за малоумници като Сидеров и Бареков – което поставя под съмнение и неговата вменяемост и здрав разум.

Страда от перманентна амнезия или политически махмурлук – поради което повтаря систематично миналите и дори ланшните си политически грешки. Беше му нужен буквално четвърт век, за да разбере, че БСП е не е партия на трудещите се, а на олигархията, и че националните катастрофи са патент именно на тази партия. Но и през ум не му мина, че след като отново сме в батака на предбанкрутните състояния, трябва да се излъчи стабилно мнозинство, което да ни извлече от този батак – иначе България рискува да остане в блатото като някой бирник, зарязан от националния герой Андрешко.

Не може да различи възможните политики от безбожните предизборни лъжи на политиците – и продължава да бърка реалното с нереалното. Вярва например в обещанието за един милион работни места – и дори не си прави труд да провери колко са безработните, за да установи с покруса, че те са в пъти по-малко. Иска някой да направи минималната заплата хиляда евро, или да държи цената на тока ниска – и изобщо не си представя, че ако това се случи, съвсем скоро ще прекара някоя зима на светлината на газена лампа.

Няма усет за добро и зло. Смята, че доброто е за него си, а злото – за другите. И изобщо не е способен да види, че със своето морално безразличие и своята апатия обслужва съвсем откровени антибългарски каузи – и че отказът му да бъде гражданин е в услуга на политически мародери и национални предатели. И например не е способен да разбере, че повечето малки партийки, вкарани благодарение на неговата апатия в българския парламент, са съвсем откровени креатури на Путинова Русия.

Не знае – при това изобщо не знае, че светът днес е много по-различен от светът вчера. Че студената война е подновена и че над световния мир е надвиснала заплаха – която засяга целия цивилизован свят. И че в този свят няма нещо, което е далеч от нас и не ни засяга – засяга ни всичко, и всякакво зло може да се стовари върху главите ни.

Писна ми да слушам за политическата криза в България – за нейните причини и причинители. Истината е, че сега – на тези именно избори, имахме шанс да се измъкнем от тинята и да скъсаме с четвъртвековния посткомунизъм, в който пропиляхме живота си. Имахме – защото маските паднаха и българските комунисти претърпяха такова оглушително поражение, каквото не им се е случвало през цялата история на злополучния преход. Имахме – защото най-сетне всички прогледнаха за отвратителната корпоративна мутра на ДПС. Трябваше ни само устойчивост и стабилност – и щяхме да ги имаме, ако вместо 48 бяха гласували 58 процента от българите.

Сега ги нямаме. Имаме парламент в насипно състояние, в който поне три от партиите се отчитат пред посланик Авдеев, а не пред българските избиратели. И парламент, в който не един и двама политически лидери са за Четвърти километър, а не за сградата с надпис “Съединението прави силата”. Имаме политическа мърлявщина от най-долна проба, която на никакво съединение не е способна – и чиито следовници гледат само те да прокопсат и оцелеят, а България, ако ще, да пропада вдън земя.

Като стана дума за това – ето ви поредния и най-красноречив пример: при сегашното състояние на нещата, при този разпарчетосан “пъстър парламент”, единствената спасителна възможност би била една минималистичена, но все пак реално достижима коалиция от ГЕРБ, Реформаторския блок и Патриотичния фронт. Вместо тази възможност да бъде обсъдена и договорена веднага след злополучните избори, Реформаторския блок реши да се упражнява в политически рекет и да диктува непомерни спрямо политическата му тежест условия.

Вероятният резултат е следният: правителство на малцинството, което няма да има потенциала да проведе насъщните за страната ни реформи, липса на стабилност и продължаване на спиралата от нови избори и правителства с вързани ръце. И всичко това се случва при условие, че и ГЕРБ, и РБ принадлежат към едно политическо семейство – това на водещата в цяла Европа ЕНП! И при условие, че благодарение на мъдрото управление на кабинета Орешарски, страната ни е в реален колапс: на ръба на банкова криза заради знаменитата КТБ, банката на олигархичния кръг, който дърпаше конците на същото това правителство, с практически фалирала енергетика, с нарастване от девет милиарда на външния дълг в рамките само на една година, със забатачено здравеопазване, висока базработица, милиардни дупки в бюджета и най-вече – с руинирано доверие от стана на общностите, към които уж принадлежим.

Казаното дотук ме принуждава да споделя едно усещане, което ме мъчи отдавна – но което до този миг съм се пазил да изричам публично: тази страна е безнадеждна. Тя е загубила своите морални устои и своето чувство за реалност – и вече от четвърт век се спуска по урвата на безумието, която няма друго дъно освен небитието.

Всичко това е твърде мрачно и обричащо, за да бъде прието изобщо – поне от страна на мислещите българи. И ако спиралата на българските идиотики се завърти, много от тях ще гласуват с краката си – и ще потърсят по-нормална територия за обитаване. България вече реално се е превърнала в “болния човек на Европа”, предстои й да се превърне и в нейно гето.  

 

Преподобна Пелагия живяла в петия век. Родила се в Антиохия.

7 октомври 2014 г

Животът й е описан от илиополския дякон
Яков, който я познавал лично.

Веднъж антиохийският архиепископ свикал на съвещание по църковни дела подчинените си епископи. В Антиохия пристигнал и блажени Нон, епископ Илиополски. Нон бил известен с високата си мъдрост и с праведния си живот. Другите епископи обичали да слушат поученията му.

Един ден, седнали при вратите на катедралната църква, те внимателно слушали неговата назидателна беседа. В това време минала покрай тях една жена, известна в Антиохия със своята красота и лекомислие – известна и като блудница. Тя с гордост гледала наоколо, обкръжена от тълпа млади жени и мъже. Всички били разкошно облечени. Но тя се отличавала от тях по чар и накит. Косата й била украсена със злато и скъпоценни камъни. Вратът й бил открит. Когато минавала, въздухът се изпълвал с благоухание от парфюмите й. Нямало в Антиохия по-красива жена от нея.

Когато тя съвсем се отдалечила, епископ Нон заплакал и рекъл:- На много неща може да ни научи тая жена. Тя си е поставила за цел на своя живот да се харесва на хората. И погледнете как се старае за това! Как внимателно е избрала своите накити, как е умила тялото си с благоухания! Как се е нагиздила! А ние имаме безсмъртен Жених, за Когото не украсяваме старателно душите си, както тя старателно е украсила своето тяло. Не умиваме душите си с покайни сълзи. Не ги обличаме с красотата на добродетелите, за да можем достойно да се явим пред Господа!

Като казал това, блажени Нон станал и влязъл в своята килия при църквата. Там в усамотение паднал на колене и със сълзи на очи молил Бога за грешницата – да яви Бог над нея Своето милосърдие и я приведе към покаяние.

На другия ден след утринното богослужение епископ Нон разказал на своя дякон Яков, че е имал странен сън. Присънило му се, че през време на светата Литургия летяла около него непрестанно една черна гълъбица, която изпълвала въздуха със зловоние. Когато дяконът произнесъл "Оглашени, излезте...", тя отлетяла от църквата. Но след литургията започнала отново да лети около него. Епископът я хванал и потопил във водата, която била при църковната врата. След като била потопена във водата, гълъбицата излязла от нея бяла като сняг. Епископът я пуснал и тя полетяла право към небето и изчезнала.

Като разказал тоя сън, епископ Нон отишъл в църквата да служи литургия заедно с другите епископи. След службата архиепископът му казал да произнесе проповед пред богомолците. Думите на епископ Нон били прости, понятни за всички, изпълнени с топла вяра и любов към ближните. Той говорил тоя път за страшния Божи съд, за наказанието на грешниците, за блаженството на праведниците. Слушателите се просълзили.

В онова време в храма влязла и оная жена, за която се молил епископ Нон. За пръв път в живота си тя влизала в християнски храм. За пръв път чувала да се говори за грях и покаяние, за прощение на грешниците, за блаженство на праведниците. Изведнъж в душата й бляснал лъч. В ужас тя си спомнила в какви грехове прекарва своя живот и разплакана, излязла от храма.

Продължавала да плаче и у дома си. С безпокойство разпитвала християните за Христовото учение. Минала пак покрай храма и запитала служители от храма къде може да намери и поговори със светия епископ Нон. Като узнала неговото жилище, тя му изпратила следното свое писмо:

"До светия Христов ученик Нон – писмо от грешницата, ученичка на дявола – Пелагия ... Аз чух за твоя Бог, че Той оставил Небето и слязъл на земята не за праведниците, а грешниците да призове към покаяние. Той смирил Себе Си, скрил божеството Си, ял с митарите, живял с грешниците, беседвал с блудниците. А между това херувимите на небесата не смеели да погледнат към Него. Чух от християните, че ти си истнски служител Христов. Не отхвърляй мене, грешницата, която иска чрез тебе да дойде при Спасителя на света и да види Неговото пресвето лице!"

Като получил това писмо, епископ Нон й съобщил, че е готов да я приеме, но в присъствието на другите епископи. Грешницата с радост се запътила към църквата "Св. Юлиан". Когато влязла в събранието на епископите, с плач паднала в нозете на епископ Нон и промълвила:

- Моля те, господарю мой, приеми ме, както твоят учител Христос е приемал грешниците! Прояви към мене, грешницата, милост и ме направи християнка! Аз съм море от грехове! Аз съм бездна от беззакония! Умий калта на душата ми чрез светото тайнство кръщение!

Всички присъстващи се просълзили, като видели това дълбоко, искрено разкаяние.

Св. Нон казал, че църковните правила забраняват да се дава веднага кръщение на хора, известни със своя порочен живот.

Като чула това, тя пак се хвърлила в нозете му и с лице, обляно в сълзи, му заговорила:

- Ти ще отговаряш пред Бога за душата ми, ако още днес не ме кръстиш! От твоите ръце трябва Господ да приеме преобразена душата ми. Ако аз се върна към предишния живот и отново се поклоня на идола, ти ще отговаряш за това!

Блажени Нон видял как сърцето на грешницата гори от желание час по-скоро да приеме светото Кръщение. Понеже на това събрание архиепископът не присъствал, епископ Нон пратил до него молба за разрешение. Антиохийският архиепископ с радост дал благословение епископ Нон да извърши кръщението. Същевременно пратил благочестивата Романа, първа дякониса в града, за възприемница.

Когато Романа влязла в събранието на епископите, каещата се грешница лежала при нозете на епископ Нон. Той и наредил да стане с висок глас пред всички да изповяда греховете си.

Пелагия с плач заговорила:

- Като се вглеждам в душата си, не намирам нищо добро. Греховете ми са по-многобройни от морския пясък. Водата на цялото море не може да умие греховете ми ... Надявам се на Твоята милост, всеблаги Господи! Знам, че Ти милостиво ще ме приемеш и ще облекчиш тежкото бреме на моите беззакония...

Епископът я запитал за името й. Тя оговорила, че родителите й я наричали Пелагия, но в Антиохия била известна под името Маргарита, което значи "бисер". Наричали я така поради блестящите накити, с които се украсявала.

Като й дал наставления във вярата, епископ Нон я кръстил в името на Отца и Сина и Пресветия Дух. Помазал я със свето Миро и веднага я причастил със светите Христови Тайни.

Романа станала нейна възприемница – кръстница и я взела при себе си в жилището на новообърнатите християнки.

Пелагия веднага не могла да почувства радостта от покаянието и утехата от молитвата. Сатаната я преследвал постоянно с изкушенията си. Внушавал й да съжалява за оставените от нея удоволствия. Тя се обръщала с гореща молитва към Бога. Молила добрата Романа да усили молитвите си за нея.

На третия ден от кръщението Пелагия поръчала на своя служител да пресметне нейното богаство и всичко да предаде на епископ Нон. По нареждането на същия епископ богатството й било раздадено на бедните.

Пелагия не оставила за себе си нищо. Тя получавала храна и облекло от Романа. Не искала да притежава нищо от своето предишно греховно богатство.

Част от него получили нейните преки служители, с които се разделила. При раздялата си тя им казала:

- Ние дълго живяхме заедно. Помолете се за мене, грешната, за да бъдем пак заедно в Небесното царство!

Когато настъпил осмият ден, в който, според обичая на древните християни, трябвало да се снеме бялата дреха, дадена при светото кръщение, Пелагия облякла груба черна власеница. Като взела старата дреха на блажени Нон, рано сутринта напуснала Антиохия.

Никой не знаел къде отишла. Романа много плакала за изчезването на Пелагия. Епископ Нон я успокоявал:

- Не плачи! Пелагия избра добрата част, която няма да й се отнеме. Тя се уподоби на оная Мария, за която се говори в Евангелието.

Скоро след това блажени Нон се върнал с дякона си в своя град Илиопол.

Три години по-късно дякон Яков, който предал на Църквата тоя трогателен разказ, отишъл в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен. Като го изпращал, епископ Нон му поръчал непременно да отиде при един отшелник, който доброволно живеел в килия – затвор на Елеонската планина, близо до Йерусалим. Казал му, че от него ще научи много назидателни неща.

След като се поклонил на светия Гроб и на другите свети места в Йерусалим, Яков отишъл на близката Елеонска планина, където наистина намерил затворника. Почукал на прозореца на килията. После със затаен дъх дълго слушал неговите душеспасителни беседи. Благодарил му и тръгнал след това да разглежда други манастири и църкви.

На връщане пак дошъл при килията на затворника. Напразно чукал на прозореца. Никой не се обадил. През прозореца видял, че вътре отшелникът лежи мъртъв. Със скръб обадил това на съседните манастири. Монасите, които знаели за светия живот на доброволния затворник, дошли да го погребат. Влезли в килията, след като счупили вратата й, понеже отшелникът се бил заключил отвъртре.

Започнали да го готвят за погребение. Дякон Яков се приближил до тялото. Познал, че мъртвецът е в расото на неговия владика свети Нон. В чертите на извънредно отслабналия отшелник разпознал оная знаменита красавица, която някога пълнела Антиохия с мълвата за своите грехове и похоти. Всички останали изумени, като узнали, че в тая килия се спасявала жена, известна някога със своя порочен живот.

Пелагия дошла тук да спасява душата си с благословението на епископ Нон. Едва сега дякон Яков разбрал защо епископът му поръчал непременно да се отбие при тоя пустинник.

При строго постническо житие преподобна Пелагия блажено починала в своята килия – затвор на 8 откомври 461 година.

Монахините от околните манастири се стекли на нейното погребение със свещи и кандилници. Тялото й било тържествено погребано в същата килия, където тя предала в ръцете на Бога своята разкаяна душа.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Цветанов: ГЕРБ се съобразява с волята на над 1 млн. избиратели

ДА ГЛАСУВАМЕ ПРАВИЛНО!

Александър Йорданов

Ако гласуваме правилно, няма гаранция, но има шанс да живеем нормално. Сгрешим ли – и Господ няма да ни помогне. Но какво означава „правилно“ и „грешно“. Ето какво:

1. Яснота по въпроса: управление и опозиция. Преди да гласуваш трябва да си наясно кой искаш да управлява и кого искаш да оставиш в опозиция. Трябва да знаеш, че т.н.„малки партии“ са потенциална опозиция, ако не се „прегърнат“ , с една от големите партии и така да участват в управлението и там да докажат на дело приказките, които предизборно говорят. Това са отнася до формации като ДПС, Реформаторски блок, България без цензура, Патриотичен фронт и АББ. Дори всички те да влязат в парламента, нещо в което не вярвам/все някоя ще изпадне по пътя/ или да решат всички те да се обединят, пак не могат да управляват. Следователно те са пред избор:

ИЛИ С ГЕРБ ИЛИ С БСП ДА УЧАСТВАТ В ПРАВИТЕЛСТВО. ИЛИ ДА ОСТАНАТ В ОПОЗИЦИЯ.

При положение, че решат – опозиция, то тогава логично следва, че нито ГЕРБ, нито БСП могат да съставят правителство. И предстоят нови избори – дали пред Коледа или след Йордановден, няма значение.

2. Ние българите сме майстори на „опозицията“. В опозиция – всички са многознайковци. Напред обаче вървят държавите, в които партиите поемат в трудни моменти отговорност за управлението. Дори и с риск да загубят някой и друг процент от своя „рейтинг“. Партийната вярност е хубаво нещо, но нека не забравяме, че България може без всеки партиен функционер, но ние, гражданите, не можем без България.

3. Не съдете тези, които се очертава да победят на изборите. Завършилите средно образование могат да допълнят: "Горко на победените, тежко на победителите!". А висшистите да цитират Уинстън Чърчил: „ Историята се пише от победителите!“

4. Лозунгът „избори до дупка“ е дупка за България.

5. A POSTERIORI. Да гласувам правилно, за мен означава да не гласувам за БКП/БСП. Такава грешка не съм допускал и при комунизма и при демокрацията. Да гласувам правилно за мен означава и да не гласувам за партия, която се кани да стане патерица на БКП/БСП – независимо дали патериците са стари или нови.

6. SCRIPTA MANENT, VERBA VOLANT. Да дам своя глас за „малка партия“ мога само, ако тя ясно декларира до началото на изборния ден, че заедно с ГЕРБ ще направи правителство. В противен случай рискувам моят глас да отиде на вятъра или да бъде използван за други цели(Забележка: Виж т.1 и т.5) Остава единствената възможност:

ДА ГЛАСУВАМ ПРАВИЛНО!

Сценарият с пъстрия парламент

Едвин Сугарев

Вече няма неизвестни с предстоящите парламентарни избори. Нямаше и от самото начало – беше кристално ясно, че БСП губи – и то губи с много, а също и че ГЕРБ ще бъдепредизвестения победител. Ясно беше, че никой не иска да се коалира с ДПС – и че след многото безобразия на “коалицията КТБ” съюзът с тази партия се осмисля като политически пагубен. Ясно беше и непокритото електорално пространство, оставено от политическите играчи вляво и вдясно – като резултат от политическото изхабяване през последните три мандата – в което не изпуснаха шанса да се вклинят малките политически играчи – повечето от които, уви, са клонинги на БСП и създадената от нея олигархия.

Тъкмо тази яснота предопредели относителната вялост на предизборната кампания –доловена от медиите и наблюдателите, но преди всичко от българските избиратели. Тази вялост е стратегическа – на нея се разчита – и се разчита преди всичко заради шанса чрез нея да се постигне нисък избирателен вот – а с това и пъстър, неподлежащ на консолидация парламент. Защото – когато ти показват, че изборите са предрешени, много избиратели си задават въпросаструва ли си тогава изобщо да се отива до избирателните урни.

Големите политически играчи лансираха политическите си програми, но малцина – с изключение на очевидните победители – се осмеляваха да говорят за мандата, който предстои – и за драматичните реформи, без които този пътБългария няма шанс да оцелее. Вместо това се заиграваха с избирателите си по възможно най-баламския и популистки начин, и гледаха да не клатят лодката – та да избегнат нянак си предизборния овердрафт.

Лишени от шанса да повторят глобалната си манипулативна стратегия от миналите избори, политическите мародери, които управляваха досега, заложиха на друга опция, съчетаваща именно ниската избирателна активност с т. н. “пъстър парламент”. Според техните политически калкулации колкото по-малко избиратели отидат до избирателните урни, толкова по-добре – тъй като ниският вот дава шанс на малките партийки да прескочат изборната бариера – а с това от една страна се понижава резултата за партията победител, а от друга се затруднява възможността да бъде постигнато устойчиво парламентарно мнозинство.

Сметката е добре направена: пъстрият парламент предполага политическа нестабилност. В него – дори и да бъде съставено правителство, то лесно може да бъде руинирано, тъй като незибежно ще се крепи на компромиси и сложни баланси – а в същото време този мандат ще бъда драматично изхабяващ: и не е трудно участващите в него политическите играчи да бъдат привлечени от идеята да запазят своя електорален потенциал, като демонстрират опозиционно поведение и зарежат отговорността за управлението – от някой удобен за целта момент. Зимата, която предстои, ще бъде белязана с лишения и недоимък, и политическата цена за удържането на нашата почти фалиралата държава ще бъде много висока.

След изборите малцина ще си спомнят, че България е в негласен банкрут благодарение на “най-доброто правителство по време на целия преход” – по думите на Лютфи Местан – това на Орешарски, подкрепяно от позорната етно-социал-националистическа коалиция. Ще бъде идеалното време за подривна дейност, сродна с тази, която свали правителството на ГЕРБ през февруари 2013-та – време за бунтове и метежи, за добре режисирани протести и социални овайквания. Именно за това време точат зъбите си в БСП – и се готвят по стар навик да прехвърлят вината за националния банкрут от болната глава на здравата.

Не ми се мисли за последствията, ако този план успее. Казвал съм го вече много пъти – България няма ресурса да преживее още едно бандитско управление от типа на досегашните тройни коалиции. Провал в следващия управленски мандат би означавал провал в политическото като цяло – с всички негативни последствия от това. Би означавал обезсърчаване на и без това крехкото пробуждане на гражданска енергия у българина, но и нещо по-лошо – би означавал продължение на пагубната политика за откъсване на страната ни от естествените й геополитически приоритети – участието й в ЕС и НАТО – и въвличането й в орбитата на влияние на путинова Русия.

Условията за подмяна на ЕС с Евразия вече са назрели – и никой в евроатлантическото семейство няма да е склонен да ни търпи прекалено дълго в ролята на руски троянски кон и на най-корумпираната държава в Европа. Надеждите за евентуална промяна са свързани с устойчиво дясноцентристко управление – и ако такова не бъде реализирано,България просто ще бъде отписана – като безнадежден случай.

Вгледайте се сега в малките партии и коалиции, които имат шанса да влязат в парламента. “България без цензура” (начело с Бареков, който иска да връща НРБ, и в комбинация с “Лидер” на Ковачки), АБВ на Първанов, архитектът на тройните коалиции, бабувал и над “големия шлем”, “Патриотичният фронт” (на телевизията, която създаде Сидеров, плюс ВМРО, застъпваща се открай време за АЕЦ “Белене” и други подобни проекти), “Атака” (конституирала се като неокомунистическа партия и политически говорител на петата колона)... Има ли поне една, чиито лидери да не обслужват антиевропейските мераци на Путин? Поне една, която да не е политическо ГМО, създадено, за да обслужва интересите на БСП и ДС?

Вероятно забелязвате, че не споменавам Реформаторския блок в състава на настоящия башибозук. И няма да го направя – защото е много вероятно единственият шанс за устойчиво управление след изборите да бъде коалицията между ГЕРБ и РБ. Би било непростимо – абсолютно непростимо – да бъде пропуснат този шанс заради стари сметки и антипатии – или защото примерно на реформаторите така им изнася, за да запазят потенциала си за някакво несигурно бъдеще време. За съжаление последните им изявления отварят хоризонт именно за подобна перспектива.

Би било непростимо и да допуснем да се реализира сценария на “пъстрия парламент”, който гарантира единствено нестабилност. Неговите семена бяха посети отдавна – още с пришествието на Симеон Сакскобургготски, доведен, за да отърве БСП от нов мандат на дясно управление. Вероятно всички си спомняте как всички мозъчни центрове на червените ликуваха, че бил преодолян двуполюсният модел в управлението на страната. Плодовете на това преодоляване берем и досега – с крадливи и подли правителства на размитата политическа отговорност. Време е да се вземем в ръце и да реализираме своята воля така, че този път да ни отмине тази чаша.







Имаме ли шанс да го направим? Имаме – с масово участие в изборите. При висок вот голяма част от клонингите на БСП ще изпаднат от политическата каруца. В същото време високият вот гарантира за най-голямата политическа партия резултат, близък до абсолютното мнозинство – и шанс за управление, при което останалите играчи няма да могат да упражняват политически рекет. Гарантира стабилност – а точно стабилност е нужна, за да бъде извлечена страната ни от икономическия, политически и морален банкрут, в който бе въвлечена от БСП & СО – и е нужна в същия смисъл, в който бе насъщна през 1997 г.

Жозеф Дол: ГЕРБ има възможността да осигури така нужната стабилност на България

Убеден съм, че ГЕРБ има възможността да осигури така нужната стабилност на България.

Това е написал в профила си в "Туитър" френският политик и председател на групата на Европейската народна партия (ЕНП) в Европейския парламент Жозеф Дол.

Така той оказва мощна подкрепа на партията на Бойко Борисов само два дни преди изборите в неделя

Ангела Меркел: Бойко Борисов и ГЕРБ могат да осигурят на България икономическа стабилност

Бойко Борисов в качеството си на министър-председател доказа, че ръководеното от него правителство е в състояние да осигури икономическа стабилност. ГЕРБ притежава потенциала, заедно с българския народ, да завърши европейската интеграция на България и да се справи с вътрешните и европолитическите предизвикателства, които стоят пред нея. Това заявява в писмо до ГЕРБ и Бойко Борисов, по повод края на предизборната кампания, федералният канцлер на Германия Ангела Меркел, съобщиха от пресцентъра на ГЕРБ.

„От името на Християн-демократически съюз на Германия и лично от мое име Ви изпращам сърдечни поздрави от Берлин. На 5 октомври България ще се изправи пред избора в коя посока да поеме. Успешната интеграция в ЕС и утвърждаването на правовата държава и демокрацията трябва да бъдат гарантирани от стабилно правителство. ГЕРБ е изразител на тези европейски ценности и има опита да започне необходимите реформи и да поведе България към икономически прогрес“, пише още в писмото си Ангела Меркел.
В заключение, канцлерът на Германия пожелава на ГЕРБ и на Бойко Борисов успех на парламентарните избори на 5 октомври.

Цар Самуил Управлявал 997 1014 година

Три столетия след идването на старите българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях и славяните държава е изправена пред тежки изпитания. От средата на Х в. нататък в България постепенно настъпват "дни на ратни (военни) беди". Този израз на големия преславски писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър І (927-969), Борис ІІ (969-971, +978), Роман (978-991, +997), а навярно и на самия Самуил (997-1014), сполучливо фокусира в себе си тежките проблеми пред царството. След повече от два века възходящо развитие, след "Златния Век" на цар Симеон Велики (893-927) българската държава изпада в сложна военнополитическа ситуация.
Дори и при цар Петър, който е прицел на много упреци и критики, България все още продължава да бъде регионална "велика сила". Огромната й територия, чието естествено ядро са Мизия, Тракия и Македония, е подложена на чужди набези (най-вече на маджарите), спохождана е от години на тежка суша и други природни бедствия. Гибелният удар обаче е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своята християнска посестрима езическата Киевска Рус на княз Светослав. Руската агресия (968-971 г.) отваря пътя на византийското коварство и "приятелска" военна намеса, довели до залавянето на цар Борис ІІ и окупацията на източните български земи през лятото на 971 г.
Българите в западната половина на царството не скланят глава. Неслучайно трябва да се каже "западната половина", защото не става дума само за географската област Македония, както се пише обикновено, още по-малко пък само за Вардарска Македония. Ядрото на съпротивата наистина е там, но територията й е далеч по-обширна. В нея влизат не само Охрид, Битоля, Скопие, Воден, Струмица и т.н., но и Белград (днешната столица на Сърбия, български град до ХІV в.), Ниш (български град до 1878 г.), Браничево, Видин, Велбъжд (Кюстендил), Перник, Средец (София), Щипон (Ихтиман), а дори и някои стари български крепости на север от Дунав. В борбата срещу завоевателите се включват хиляди българи от цялото етническо пространство. В свободните земи от Дръстър (дн. Силистра) бяга главата на българската църква патриарх Дамян. Навярно с него или по свои пътища към Средец, Скопие и Охрид поемат и други видни представители на преславската аристокрация. Но тази борба, наричана с право "българската епопея", има своя изявен, беспорен водач - Самуил, най-младият от синовете на "могъщия комит" Никола, човекът, чиято титанична и трагична фигура и през далечния ХІ в., и днес остава сред най-съкровените "тайни" на всяко българско сърце.

                                                       КОМИТОПУЛИТЕ
Произходът на фамилията, чийто родоначалник е комит Никола, отдавна е предмет на дискусии. Под влияние на някои късни извори историците от ХІХ век приемат, че създателят й се е казвал "Шишман Мокри". Те се ръководят и от едно сведение на византийската принцеса и писателка Анна Комнина (далечна потомка на българския царски род през XII в.). Тя пише за "... българския василевс Мокрос и потомците му, особено Самуил, последният от българската династия ..." С откриването на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и на Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) става ясно, че "Шишман" никога не е бил "западен цар". И че бащата на Комитопулите всъщност се е казвал Никола, а съпругата му - Рипсимия. Странното име "Мокрос" е грешка на византийски преписвач от XIV в., който механично е изопачил първоначалното "Кромос"/Крум (803-814), знаменитият български хан, страшилище за Византийската империя...
Най-широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Друга теза застъпва арменския произход на Комитопулите. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци, които Василий II уж бил "...довел в Македония (Източна Тракия - б.а.) с наемните войски, за да се бият срещу българите. Те обаче в един сгоден момент се откъснаха от императора на гърците и минаха на страната на царя на българите, който беше евнух (цар Роман - б.а.). Поради своята храброст те се издигнаха в неговите очи..."
Асохиг е бил заинтригуван от някакви слухове за потеклото на "цар Самаел". И наистина, Рипсимия може би е арменка - както поради името си ("Хрипсиме" - националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър Никола да е получил ръката на "дворцова дама" от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български (като корени прабългарски). Титлата "комит" е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с [пра]български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, при цар Симеон в същия район виждаме олг-таркана Теодор и комита Дристър. Може би Никола е потомък на някоя от тези видни личности. Неговият внук Иван Владислав се самоопределя като "българин родом". Така "българският самодържец" подчертава принадлежността си към "българския [царски] род". Византийските хронисти по един и същ начин пишат за "Симеон Българина" (цар Симеон Велики), "Петър Българина" (цар Петър), "Самуил Българина", "Пресиан Българина" (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), "Арон Българина" (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.
Хипотезата за родствената връзка на комит Никола с царската династия е най-приемливата предвид силното родово-аристократично начало в политическата система на Първото царство. Косвен аргумент са и многото съвпадения в имената на царските фамилии от Преслав и Охрид. Присъствието на лични имена като Пресиан, Гаврил, Иван, както и влечението към старозаветните царски и пророчески имена (Симеон, Вениамин, Давид, Мойсей, Арон, Самуил и др.) е факт както в Плиска и Велики Преслав, така и в Охрид.
Теорията за "Западното българско царство" като цяло е невярна. Тя е провокирана както от неяснотите в изворите, така и от неприязънта на старите ни историци към "вечния виновник" цар Петър. В началото на XX в. сръбската историография приспособява тази "теория" за антибългарската пропаганда на своята страна. "Западното българско царство" се превръща в държава на "южни славяни", завладени от "турано-бугарите" (прабългарите), близки или идентични със сърбите - конструкция, която не е приета от нито един сериозен европейски учен. Тя остава за "вътрешносръбска" употреба при оправдаването на агресивните претенции на Белград към българските земи в Македония. "Постановките" на Коминтерна за т.нар. "македонска нация" превръщат тази ненаучна "теория" в "държавотворна" доктрина. "Южните славяни" стават "македонци", което изисква "пренаписването" историята на т.нар "македонски народ".
Никъде в изворите българската държава след 971/976 г. не е наричана "западна", "Самуилова", "славянска" или "македонска". Напротив, всички съвременници я схващат като същата българска държава, управлявана по същия начин, независимо от загубата на Велики Преслав и източната част от територията й. Духовната власт е олицетворявана от същата българска православна църква, начело със същия патриарх Дамян, който след 971 г. бяга в свободните земи. България е управлявана и от "същото царско коляно" (Български апрокрифен летопис от края на ХІ - началото на ХІІ в.), т.е. от Крумовата династия. Запазва се обичайната система от институции: кавхан, ичиргу-боил, комити и т.н., която няма аналог в никоя друга славянска държава през Средните векове.

                                             ЦАРСТВОТО С ПЛЕНЕН ЦАР
Когато император Йоан I Цимисхи завладява източните български земи той "... се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката (Дунав) и като им оставил достатъчно охрана..." Какво става обаче с останалите български земи? Онези в Тракия, вкл. Пловдив, Цимиски подчинява по същото време. Обикновено се мисли, че византийската власт се е простирала не по-далече от Искър и Ихтиманските възвишения, а цялата западна част на царството е останала независима. Два византийски печата може би потвърждават мнението, че през 971 г. византийската власт е призната в цяла България. Те принадлежат на византийските управители на Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия) и на Поморавието (областта на Ниш, днес в Сърбия).
Византийската власт се утвърждава в различни райони на България, но, както изглежда, една обширна територия с градове като Средец (София), Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Охрид, Девол, Видин, дунавският Белград и т.н. остава извън контрола на Константинопол. Възможно е някои от тамошните управители да признават върховенството на императора в някаква форма - подобни импровизирани решения не са рядкост по онова време, за което има примери в Италия, арменските и грузинските земи. Тези български градове обаче все пак остават свободни.
Българите в незавладените земи полагат усилия да възстановят тежко поразения от византийската агресия държавен организъм. Като се опира се на старите традиции в българското военно-административно устройство и църковната организация, аристокрацията определя общо ръководство. Както съобщава Скилица, тъй като от роднините на цар Петър "... едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата (Константинопол)..." българите предоставят управлението на синовете на комит Никола. Съобщението е отнесено към 976 г., но водещите позиции на Комитопулите несъмнено са факт още от 969 - 971 г. Те съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. Хипотетични остават и центровете на всеки един от тях - най-често се допуска, че Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Арон в Средец, а Самуил във Видин (или Воден?).
На Великден (23 март) 973 г. германският император Отон I Велики е посетен от представители на различни народи, сред които и "двама български първенци". Така Комитопулите следват политиката на цар Петър, който само преди няколко години (965 г.) е изпращал мисия при същия германски владетел. Освен декларираното по този начин съществуване на България като суверенна държава, те явно търсят подкрепа. Възможно е да е търсена помощ и от маджарите. Данни за чужда помощ в последвалите действия обаче няма, което означава, че Комитопулите е трябвало да разчитат преди всичко на собствените си български сили.
Византийската власт се е опасявала от съществуването на тази свободна територия, от силите, които не са криели стремежа си да обновят царството. По тази причина Йоан Цимиски заселва около Пловдив нови групи еретици павликяни, известни с първокласните си военни качества. В Тракия са преселвани и арменски военни контингенти от областта Дерджан. Знае се, че известният пълководец Варда Склир преди 976 г. действа по долното течение на Вардар. С други думи, Византия не остава пасивна, макар в конкретния момент Комитопулите да не са приоритет на политиката й.

                   БЪЛГАРСКОТО "ВЪСТАНИЕ" (976 г.)
Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.), около която имало съмнения в отровителство, поставя началото на тежка гражданска война в империята. Обстановката създава благоприятни условия за пълно отхвърляне на чуждата власт. Именно по този повод Скилица пише, че "... българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя" Комитопули. Вероятно това означава, че надигането е с по-широк периметър от земите, в които по-рано Комитопулите са осъществявали властта си. Започналото българско движение обаче все още не засяга източните български земи. С оглед на опасността от започналите български акции византийските окупационни власти извършват реорганизация. Създадена е стратегията "Йоанопол (Велики Преслав) и Доростол (Дръстър/Силистра)" начело с опитния военачалник Лъв Саракинопул.
Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор на българите, при който падат и първите жертви. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа, в местността Красивите дъбрави. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия разкрива пред цар Борис II и брат му Роман възможност за бягство. Бягството е импровизирано, налага се царските синове да изоставят изморените си коне и да поемат пеш през планината. Цар Борис обаче е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман е отведен при Самуил и е коронясан за български цар (978 г.).

            ЦАР РОМАН И НЕГОВИЯТ "КОМИТОПУЛ"
Някои учени смятат, че Роман не е бил цар. Дилемата "за" или "против" тезата "Роман - български цар" е в предпочитанието или не на сведенията на византийския хронист Йоан Скилица (средата на ХІ в.) пред онези на Яхйя Антиохийски и Степан Таронски. Макар понякога да са неточни в подробностите, арабинът Яхйя и арменецът Асохик все пак са съвременници на събитията. Налице е и факторът "сензационност" - арменският хронист е впечатлен, че българският цар е евнух, т.е. от един крайно необичаен случай! Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на "царския род". Възможно е при това Роман да е бил обявен за съвладетел на брат си Борис II още преди 971 г.
Новият цар се установява в Скопие, където създава и манастира "Св. Георги Бързи". Така след падането на Велики Преслав (971 г.) през 978 градът Скопие става столица на българското царство. Положението на този град в края на Х в. е "замъглено" от онова на Охрид и Преспа, любимите резиденции на Самуил. Именно Скопие обаче е наречено "Cesariа", т.е. "царски град" в унгарски извори. Българите през 1003 г. губят града, но по-късно успяват да го отвоюват. Дори и през 1018 г. Василий II намира именно в Скопие "първия отряд" на българската царска армия и прави града център на темата (областта) "България". Тогавашните разбирания на българите за столичен град не бива механично да се приравняват с римо-византийската практика - наред с престолния град е имало и други "аули" (дворци-крепости) или "василии" (царски резиденции). Когато столица е била Плиска, такива са Преслав (от 893 г. столица на държавата), Дръстър (Силистра), може би Охрид, а според някои учени дори и Търново (столицата на България от 1186 г.). След 976 г. такива са Преспа, Сетена (при дн. Лерин, Гърция), Копринища (в планините на днешна Албания), може би и Битоля. Вероятно Охрид се налага като истинска столица едва след 1003 г., а тук се установява и българската патриаршия.
Едва ли цар Роман е бил просто фигурант на престола, както се мисли обикновено. Обстоятелството, че е бил евнух не е аргумент - във Византия има ред примери с евнуси, които са изявени военачалници и държавници. Твърдението, че Роман оставя държавните дела в ръцете на Самуил, а "... сам се занимава по примера на баща си Петър с църковни въпроси" (П. Петров) е без доказателства. Напротив, по-късно Роман участва в битката при Траянови врата (986 г.), а и повторното му пленяване става пак във време на война. И все пак, българските успехи навярно още тогава са свързани най-вече с даровития и енергичен Самуил.
Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет и разграбен, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Николица (Никулица), който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в "Св. Ахил" в Преспанското езеро, дн. в Гърция). Българските нападения към Тесалия и Епир, дори към Пелопонес създават много проблеми на византийските власти.

          "ДУНАВ ГРАБНА ВЕНЕЦА НА РИМ..."
Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези "... в Македония [=Тракия], "дишащи убийство". Императорът е воден "...по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие" - продължава опозиционно настроеният към Василий II придворен дякон. Цел на похода е Средец/Сердика, управляван може би от самия Арон. През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки мощна армия. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени от българите, обсадните машини са унищожени, действията се проточват без изгледи за скорошен успех. Василий II се опасява от сведенията, че българите заемат позиции в тила му, както и от слуховете за нов метеж на византийските военни. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум. Навярно тази победа е карала по-късно Самуил и приемниците му да се чувстват наистина достойни потомци на великия Крум/"Кромос" (изопачено "Мокрос"), както пише Анна Комнина.
Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Владетелският авторитет на Василий II окончателно е поставен под съмнение от вътрешната опозиция в империята. Един от нейните привърженици, известният поет Йоан Кириотис Геометър оплаква ромейския позор: "Истърът (Дунав, т.е. българите - б.м., П.П.) грабна венеца на Рим!" Както научаваме от добавките на епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис, българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
Особено силно впечатление прави фактът, че българите (т.нар. "македонци", както и до днес пишат историци от Скопие) са отъждествени не с Вардар, Струма или нещо друго, а именно с великата река Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател хан Аспарух (680-701) заема двата бряга на Долния Дунав. През ІХ-Х в. държавата на българите се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав подходящ символ на страната, на нейния народ - българите, както Рим остава извечният символ на ромеите и тяхната империя.
Разгромът в Траянови врата наред с други събития води до втора продължителна гражданска война във Византия. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара "...бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото ..." Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода при антихристиянския метеж през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" личат старите [пра]български норми, чието влияние явно е силно векове наред.
Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Николица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Йоан Геометър отново оплаква участта на ромеите, правейки алюзия между "Комита" (Самуил) и "Кометата" (Халеевата комета, наблюдавана именно през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жеското пострадали от руската агресия (968-971 г.) и последвалата я византийска окупация.
Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. По същото време Василий II полага грижи и за сближение със сърбите в тил на България. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само "раб Божи", царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).
+ Въ имА wтьца и съина и с(вА)таго доуха азъ Самоилъ рабъ б(о)ж/и/
полага% памАть /wтьц/у и матери и брат/у н/а кръстђхъ сих/ъ. Се/
имена оусъпъш/ихъ: Ни/кола рабъ б(о)жи, /РиVими/ђ, Дав(ы)дъ. Написа /же сА въ/
лђто отъ сътво/рения миро/у SФА, инъди/кта S/.
През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. На негово място е назначен прочутият пълководец магистър Никифор Уран, който е и главнокомандващ (доместик) на византийските сили в "Запада" (Балканите). Поредната фаза от конфликта завършва при относително равновесие на силите. Българската активност в един широк балкански периметър води до появата на известни пробългарски настроения сред някои византийски аристократи от Солун, Елада и Одрин.
През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), "Комитопулът" се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.

       "САМОДЪРЖАВНИЯТ ЦАР" САМУИЛ
Самуил е наречен "самодържавен цар" в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Няма спор обаче, че тя е наследена от времето на цар Симеон Велики като аналог на византийската "василевс и автократор". Коронацията на Самуил става най-вероятно в а при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III. За подобни контакти няма сигурни доказателства.
Всички действия на Самуил са ярко потвърждение, че България се стреми към възстановяването на позициите си отпреди завоеванията на Йоан I Цимиски. Византийската страна отговаря с нов поход, ръководен отново от Никифор Уран, който достига до "средата на българските земи" (може би така се загатва за Средец/София?) и ги опустошава в продължение на цели три месеца. Походът на Уран вероятно е във времето, в което Самуил предприема своята мащабна военна акция по адриатическото крайбрежие (998 г.)
Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Драч е изложен на българско влияние още от времето на княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава - както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен. Когато Самуил се жени за Агата, дъщерята на драчкия протевон Йоан Хрисилий, тази перспектива е обозрима. Йоан и синовете му Никола и Теодор са възприемани от съвременниците си не просто като славяни, а именно като българи. През Средновековието Драч дава и други видни българи (въстаническия водач Тихомир през 1040 г., знаменитият православен певец и композитор св. Йоан Кукузел през XIV в.). Засилващото се влияние на Самуил укрепва позициите на видни граждани с българско потекло в града.

          ПОДЧИНЯВАНЕТО НА ДУКЛЯ И СЪРБИЯ
В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика още от времето на Пресиан I (836-852), Борис-Михаил, Симеон и Петър, Самуил подчинява сръбските племенни държавици. Вводеща сред тях тогава е Дукля (Зета, дн. Черна гора). Между Византия и сърбите вече има опити за съюз, които са крайно нежелателни за България. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.
Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на "Дуклянския презвитер" представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж "намразил по неизвестни причини" и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за "хубавата ларисчанка Ирина". Най-вероятно обаче договорът пропада поради настъпилото сближение между маджарите и Византия.
        
           НЕРАВНИТЕ СИЛИ (1000-1014 г.)
Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Велики Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите заради застрашителното им териториално разширение в непосредствена близост до втория по значение свой балкански център.
Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), предаден от Самуиловият зет по племенница Добромир. Изменникът е почетен с титлата "антипат" и преминава на византийска служба. Най-вероятно той е идентичен с патриция Дамян-Добромир, известен от два оловни печата. За разлика от Добромир воеводата Димитър Тихон, защитаващ близкия Колиндрон, оказва сериозна съпротива. След преговори той изоставя крепостта, като му е позволено с войската си да се завърне при Самуил. Пада и Сервия, отбранявана от храбрия Николица. Към някогашния благородник от Лариса Василий II проявява милост - Николица не е наказан, дори е почетен с титлата "патриций" и изпратен в Константинопол. Николица бяга и продължава действията си, докато отново попада плен. Този път той е хвърлен в затвора, за да избяга пак неизвестно кога. Действията на императора завършват с обсадата на Воден (Едеса), отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун. Опитите да бъде привлечен към империята не успяват, а в негово лице срещаме още един непримирим борец за запазването на българската държавност.
През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Кампанията е започната от вече завладените земи в Източна България, а в обсадата на Видин участва и византийският флот. Навярно тогаа за управител на земите от Тракия до Дунав с център Дръстър (Силистра) е назначен Дамян-Добромир - ясен знак към българската аристокрация за благосклонност при съглашателство със завоевателя. Бойните действия край Видин продължават цели осем месеца, като срещу защитниците е използван и прочутият "гръцки огън". Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от маджарите. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. (Успение Богородично) стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той "... опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си."
През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей - византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Случаят с превземането на Скопие предизвиква спорове във връзка с личността на скопския управител, когото хронистът Скилица нарича "Роман-Симеон", твърдейки че това е Петровият син Роман. Както стана дума, според Яхйя Антиохийски цар Роман е пленен още през 991 г.! Най-вероятно в случая Скилица греши, като тук става дума за друг български първенец.
Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец/София остават трайно под българска власт. Походът завършва с обсадата именно на Перник, отбраняван от Кракра, "мъж забележителен във военното дело". Вероятно Кракра е управител на Средецкия комитат, но е принуден да използва Перник като крепост-убежище. Ромеите дават много жертви, не помагат нито заплахите, нито "обещанията и ласкателствата" на Василий II към Кракра.
След 1000 г. византийските действия в една или друга форма са подпомагани от унгарския крал Стефан (Ищван) I. Към 1002-1003 г. българският комит Охтум (Ахтум) воюва с маджарите. Негов център е именно Видин, като той управлява територията до р. Криш и Северин (дн. Турну Северин). Според легендата за основаването на храма "Св. Албан" Стефан I участва във византийски поход, при който е завзет градът "Цезария" (Скопие).
Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че "...императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си." Паузите, доколкото ги има, се дължат на ангажиментите на Василий II по другите фронтове (Мала Азия, Сирия, Кавказ, Южна Италия), но разбира се и на българската отбрана. Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени, като е поставен и ромейски гарнизон начело с известния пълководец Евстатий Дафномил.
Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. По-конкретни данни отсъстват, но ако хвърлим поглед към разказа за битката при Ключ (1014 г.), ще открием интересен ретроспективен детайл - Самуил решава да прегради "... пътя на императора към България" (Скилица), който обикновено бил през т.нар. Кимва Лонгос и Клидион (Сярското поле и Ключката клисура). Така Василий II нанася тежки щети във вътрешните райони и на без това смалената вече българска държава. Самуил се стреми да нанася контраудари, но избягва встъпването в генерално сражение. По това време е загубена близо половината държавна територия, което прави византийското демографско, стопанско и военно надмощие още по-осезателно. През 1109 г. Самуил събира сили за контраофанзива към Солун, но търпи ново поражение.

                    ТРАГЕДИЯТА ПРИ КЛЮЧ
В периода 1009-1013 г. Василий II е ангажиран със събитията в Южна Италия. Тази заетост на императора е използвана от Самуил за укрепяване на подстъпите към вътрешността на страната. Едно от най-важните укрепителни съоръжения е дървено-землената преграда ("дема"), защитаваща Ключката клисура, което е в духа на старите [пра]български отбранителните традиции. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, "...императорът вече бил загубил надежда за преминаване...", когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи - число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на "демата" опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, "...не можал да издържи на това страдание..." Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак... Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия "вечен" противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище "Българоубиец"
.
          Смъртта на цар Самуил на 10 октомври 1014 г. 
Миниатюра от XIV в. Манасиевата хроника. Съхранява се във Ватикана
Преди години в Скопие се развива дискусия за мястото, където са ослепени Самуиловите войници. Местната българска народна традиция в Струмишко (Македония) вижда спомен за това тъжно събитие в селищните имена Слепче и Водоча. Тези простонародни етимологизации не заслужават доверие. Друг въпрос, дискутиран в научната литература, е за гроба на Самуил. Разкопките на Н. Муцопулос потвърждават сведенията, че царят е погребан в любимата си резиденция Преспа, в катедралната църква "Св. Ахил".
Цар Самуил оставя траен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян и Констинтин Бодин са представяни на първо място като негови потомци. Като такъв в някаква степен се е схващал и цар Калоян (1197-1207), който е наричан "Ромеоубиец" и отмъстител за злодеянията на Василий ІІ. Едва ли обаче може да се даде по-точна оценка за мястото на великия Комитопул в българската традиция от ехидното подмятане на Йоан Ставракий (началото на XIII в.): "... оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите..."

Alles bestimmendes Thema war heute die Entscheidung des Wettbewerbskommissars Almunia zu Nürburgring

Julia Klöckner

Podcast aus der CDU Fraktionssitzung
Alles bestimmendes Thema war heute die Entscheidung des Wettbewerbskommissars Almunia zu Nürburgring, Flughafen Hahn und Flughafen Zweibrücken. Es ist jetzt aktenkundig: Die SPD geführte Landesregierung hat gegen EU Recht verstoßen. Das waren keine handwerklichen Fehler, das war System. Es ging der damaligen Landesregierung darum, über die Landtagswahl 2011 zu kommen. Das verschleuderte Geld fehlt jetzt bei Straßen, in Kitas oder bei der Ausstattung der Polizei.

Außerdem: Wir wollen erfahren, was Ihnen wichtig ist bei einer Neugestaltung der Schulferien in Rheinland-Pfalz. Deshalb haben wir eine Website freigeschaltet: www.ferien-in-rlp.de
Am ersten Tag haben bereits 400 Eltern, Schüler und Lehrer abgestimmt. Schauen Sie rein, stimmen sie mit.

2:47

Публикувай by Julia Klöckner.

Колко струва едно чудо?

"Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно" (Мат. 18:3)


Тес беше осемгодишно момиченце, което чуло родителите си да говорят за малкото й братче. Всичко, което Тес знаела, било, че братчето й е много болно, а на тях не им останали никакви пари. Местели се в по-малка къща, защото вече не можели да си позволят да останат в дома си, след като платят сметката в болницата. Само много скъпа хирургическа операция можело да спаси момченцето, а вече нямало от кого да вземат пари назаем.

Когато Тес чула баща си да казва на разплаканата ѝ майка с прошепнато отчаяние: „Само чудо ще го спаси сега“, малкото момиченце отишло в стаята си и извадило своята касичка прасенце от скришното ѝ място в килера. Изсипала всички монети на пода и много внимателно ги преброила.

Стискайки здраво безценната касичка прасенце, тя се измъкнала през задната врата и изминала шестте пресечки до местната аптека. Извадила 25 цента от касичката си и ги сложила на стъкления щанд.

– А ти какво искаш? – попитал аптекарят.
– Това е за малкото ми братче – отговорила Тес. – Той е много болен и искам да му купя чудо.
– Моля?! – изумил се аптекарят.
– Името му е Андрю и той има нещо лошо, което расте в главата му, и татко казва, че само чудо може да го спаси. Затова питам колко струва едно чудо.
– Тук не продаваме чудеса, дете. Съжалявам – отвърнал аптекарят, усмихвайки се тъжно на малкото момиченце.
– Вижте, аз имам парите да платя за него. Ако не са достатъчни, мога да се опитам и да намеря още. Само ми кажете колко струва чудото.

В аптеката бил добре облечен клиент. Той се навел и попитал момиченцето:
– От какво чудо се нуждае брат ти?
– Не знам – отвърнала Тес, а очите й се изпълнили със сълзи. – Той е наистина болен и мама казва, че трябва да му се направи операция. Татко обаче не може да плати за нея и затова донесох моите спестявания.
– Колко пари имаш? – попитал мъжът.
– Един долар и 11 цента, но мога да се опитам да намеря още малко – отвърнала Тес почти беззвучно.
– Ха, ето това е съвпадение! – Усмихнал се мъжът. – Един долар и 11 цента – точно цената на едно чудо за малки братчета.
Взел парите ѝ в едната ръка и я хванал за ръка с другата. След това казал:
– Заведи ме до дома си. Искам да видя брат ти и да се срещна с родителите ти. Хайде да видим дали разполагам с чудото, от което се нуждаете.

Този добре облечен мъж бил д-р Карлтън Армстронг – хирург, специализиращ в неврохирургията. Операцията била направена безплатно и не след дълго Андрю бил обратно у дома и се възстановявал бързо.

– Тази операция – прошепнала майката – беше истинско чудо. Питам се колко ли щеше да ни струва...

Тес се усмихнала. Тя знаела точно колко струва чудото: един долар и единадесет цента... плюс вярата на едно малко дете.